Онзи ден, като всеки петък,  седим с приятели на червено вино, едно плато студени меса и едно със сирена, някои от които странни на вид, но превъзходни на вкус.След първите глътки, в компанията  се наложи мнението, че виното впечатлява с интензивния си плодов букет, в който  се усещат ароматите на черница, синя слива и  френско грозде, а много добрата му структура, осезаем обем и дължина, довеждат сетивата до пикантен финал и траен послевкус.За кратко припламна един лек спор, породен от различни мнения по въпроса, кое от предложените мезета  най-добре се съчетава с виното.  Накрая се обединихме около едва доловимото превъзходство на едно домашно козе сиренце, успяло да финишира с едни гърди ( или, може би е по-правилно да се каже – с едно виме) пред другия основен претендент -  синьо сирене, притежаващо една идея по-рязък и отчетлив от необходимото вкус .   Приказката си ни върви леко и приятно.Ние сме компания на възраст, известна, като „най- добрите години на един мъж”. Това мнение, разбира се, се споделя предимно от хора, които без колебание биха захвърлили тези най-добри, ако някоя добра фея им предложи да ги подмлади с двайсетина години.Добри феи, обаче няма. Дори Феята на зъбките, която някога ни даваше по левче за зъбче, вече е Фея на зъбните импланти и си взима парите обратно с лихвите. Ние не се оплакваме – слава Богу, камъните в бъбреците и високото кръвно,  не са ни все още в топ тен на любимите теми. И не помня как разговора опря до Ренесанса, средновековието и прочее претенциозни бръщолевения, подходящи за първите десетина минути на разпивката. Аз, разбира се, подгрях  по темата веднага.  Имам си твърдото убеждение, че по-добрата част от великите мислители в човешката история, е живяла преди векове и някъде, прибилизително след Нютон, сме почнали да слизаме по обратния склон на върха, до който еволюцията е успяла да ни доведе.Та развивам си аз тезата, позовавам се на Еразъм, цитирам Кампанела , направо съм неудържим ! А като обясних на компанията, че „Бръсначът на Окам” не е прародителя на „Жилет” и, че става въпрос за същия пич, чиято роля Шон Конъри така добре игра в „Името на розата”, забелязах одобрителни кимвания и станах причина за една спонтанна наздравица. И таман бях овладял аудиторията, паметта ми скрои мръсен номер – не можах да се сетя за името на Франсоа Рабле ! Пълен блокаж ! Знаете колко  противно и мъчително е, да се опитваш напразно да се сетиш – не става.Уж  си близо, уж е на върха на езика ти, обаче не идва и не идва.Спомняш си имена, които отдавна си забравил  и които в момента  са ти абсолютно непотребни ; дори се сещаш  за някои, които изобщо не си подозирал, че знаеш, ама точно това, което жадуваш, не идва. Значи изпорти ми се цялата вечер – отпи ми се и ми се отяде.  Прибрах се у дома, бръкнах в нета, видях името на шибаното франсе и ми олекна. После ме налегнаха едни   мисли за идваща старост и  Алцхаймер, надничащ от бъдещето. Така се почва – мислех си – днес забравяш едно име, утре друго, а след някоя и друга годинка , всеки ден ще се запознаваш  с „нови” хора.

 През нощта, както  се въртях в неуспешни опити да заспя, се подложих на тест, да видя, до колко съм успял, с помоща на алкохол и мазни храни, да изтрия мозъчните си файлове. Най-напред изредих всичките ни премиери от прехода. Никаква засечка ! Даже Ренета Инджова не пропуснах . Усложних леко теста – минах на министрите на икономиката. И там безгрешен .  Интересно. Станах, извадих един тефтер и подкарах министерствата подред. Пиша и проверявам в гугъла. Абе аз съм бил направо страшен ! Слона бил паметлив!  Дайте ми го тоя слон да го разбия и да го накарам да избяга засрамен в най-гъстите джунгли !  Олекна ми и заспах , като невинен младенец. На сутринта, докато се бръснех си припявах  една песен на , наа..., ъъъ... , тия бе , ирландците, как им беше името ?! Мамка му, пак ли ?! Мелодията знам, даже текста знам, а името на групата – убий ме, не се сещам . Отидох да погледна в плейлиста на компютъра – Ю-ТУ, разбира се. Седнах недообръснат и се замислих. Мдаа, ще  се ходи на доктор – гинко билоба, чай не знам какъв си, това е – почна се. На вратата се звъни и аз отварям. Джери, приятел  и комшия от горния етаж.- Аре, бе Мани, още не си се обръснал, аре групата чака на кафе – недоволства той. - Седни за малко -  казвам и му разправям какви проблеми са ми възникнали отскоро. А той се смее  - нищо ти нема пич, и аз съм така, сутринта един час не можех да се сетя за името на Рембранд. Джери е художник. Да забрави името на Рембранд , е все едно, Камен Алипиев да забрави името на Майкъл Джордан ! – Я чакай малко – казвам му. Я ми кажи, кой беше оня министър, дето се криеше от журналистката при манекенките и викаше  „не съм бил тука, не си ме виждала” ?!- А Джери веднага –Начев,  тоя олигофрен забравя ли се ! –Аз пак го тествам – а кой викаше „ебати държавата, щом аз съм и министър ?”. Джери, на момента, без да се замисля отговоря – Нейчо Неев, министър на транспорта в правителството на Любен Беров. Опитвам за последно – а, кой спечели първия „Биг брадър”? . Джери въобще не мигна – Здравко Василев от Приморско !

     И тогава ми просветна ! Паметта си ни беше наред. Само дето я бяхме задръстили с боклук. Живеейки в интересни времена, сме имали малшанса да бъдем потопени в гигантския спам на агресивната простотия . Едни кресливи палячовци са обсебвали с невероятна наглост и безочие вниманието ни   през цялото това време и са пълнели главите ни с кичозна глупост, с която неусетно сме свиквали.

Гледали сме, като зомбирани, как  освинват телевизиите, вестниците, университетите. Как ни  разделят, лепят ни гадни етикети, карат ни да се мразим, докато  тъпчат ненаситните си зурли .И така постепенно са задръстили паметта ни с противните си личности и са избутали хубавите ни спомени в забравата .

    Бе, не може ли тези боклуци да са  ми едни „strangers in the night”, примерно, ни да ги знам, ни да искам да ги знам?! Ако, случайно чуя нещо, например за министъра ни на икономиката, то да е, че е впечатлил всички на някакъв форум с визията , обноските и най-вече с професионализма си. А не  сега, като питат чужденците:” Чий министър е тоя Мъдурко, дето плещи такива глупости”, да се гърчим и да викаме:” ‘Ба ли го, треа да е албанския „...Не може ли и аз, като един холандец, да речем, да си поркам тихо биричката и да си пуша, каквото там  пушат холандците, и в дълбок размисъл, сладко, сладко да се чудя, как, по дяволите, Вермеер е успял да  нарисува светлината в картините си така потресаващо реалистично, или, да не мога да реша, Уди Алън по – смешен ли е, отколкото тъжен, или обратното. И единственото, което да знам за управляващите, да е, че сме монархия. И то само защото съм  виждал безброй пъти кралицата да кара колело с внуците си , без никаква охрана. Да си придремвам кротко в почивния ден, или да си джиткам с велосипед сред природата ,спокоен, че в полицията , следствието, прокуратурата и съдилищата, работят точните хора. И, че те всички заедно ме пазят от битова, организирана и въобще всякаква   престъпност, включително и от корумпирани политици и чиновници.

      Вместо това главата ми е пълна с боклучав спам, който струи отвсякъде и който ме кара да си задавам идиотски въпроси. Като например този: „каква част от населението на Буркина Фасо може да преживява с храната, която един успял индивид на 33 и майка му изплюскват на ден ?!” Този въпрос поражда друг –„ ако по някаква фантастична и случайна причина,  ми се наложи  да закарам тия същите двама донякъде, ще ми трябва ли категория за професионален шофьор и голям камион с кран?” Питам се още,ще можем ли да излекуваме всичките болни деца, за които се сещаме само по Коледа, ако за целта се вземат парите от швейцарските сметки на един бивш заместник шеф на парламента.  А най-много се питам, как стана така, че  двадесетина години едни тарикати градиха някакъв техен си капитализъм, след като преди това, бащите им градиха някакъв, пак техен си,  комунизъм, и на финала заживяхме в  незаконен и престъпен феодализъм, с елементи на крепостничество и арабска джамахирия. Това, така ни ошашави, че ни обърка основни понятия и стереотипи. Никой вече не знае, коя партия е лява и коя дясна, да не говорим за тънки нюанси, като център-ляво и център-дясно. Единствено безспорно е, че никоя от тези досегашните не става. Или казано малко по образно – ако ги наредим до стената всичките и ги запердашим с една картечница    50- ти калибър, невинни жертви няма да има.  Като във филм на Дейвид Линч, се оказа, че не само совите са подменени. Един от най-твърдите ми стереотипи, изграден от филмите за Уолстрийт, винаги е бил  образът на типичния банкер, на едрата финансова акула. Убийствена елегантност, висок стил, финес, изобщо, характерен до крайност образ, който не можеш да сбъркаш. У нас,  сегашният еталон за преуспял банкер, е един тип, който удивително прилича на конекрадец! Всеки път,  когато го видя на малкия екран, ме изпълва тревожната увереност, че в следващия момент тоя левент ще грабне китара, ще засуче мустак и ще запее популярната песен от „Таборът отива към небето”  .  С обезпокоителна лекота си го представям и като младоженец на грузинска сватба, изпълняващ вихрен джигитски танц със саби, или като братовчед на Мики циганина от филма „Гепи”. Обаче, дори моята фантазия се предава и ми отказва съдействие, когато се опитам да си го представя, като човека разполагащ с парите на държавата, като със свои собствени.

 Същата работа с бизнеса. Мине се, не мине време и току-попадна, за пореден път, на интервю с един много успешен пловдивски бизнесмен. Взирам се в снимката му , в очакване да ме залее една гореща вълна на патриотична гордост и да ми дойде едно самочувствие, че и ние имаме какво да наредим,  до славните герои на капиталистическия труд по света. Обаче – не – колкото повече го гледам, толкова повече ми се засилват опасенията, че ако този екземпляр, с тази визия, влезе в гората в сезона за  лов на диви прасета, жив нема да излезе. Пълна обърквация, казвам ви. Сега, като гледам Стив Джобс, или Бил Гейтс, хич не мога да ги приема за бизнесмени. Щото, ще се съгласите – къф е тоя бизнесмен, ако не е поне 130 кила и не може да поеме едно средно голямо тенджерче боб с наденица на обяд ?!

     Един друг мой стереотип, заплашен от преосмисляне, е представата ми за парламент и законотворците работещи в него.  Останал съм с впечатлението, че парламента в една нормална държава,  по дефиниция е красива и представителна сграда. В нея влизат и излизат свободно, усмихнати, добре облечени хора. Някои от тях пристигат с велосипеди, други пеша. Поздравяват се сърдечно, ръкуват се, разменят по някоя приказка. Като ги гледаш, ти се струва, че чуваш Сачмо да пее: - What a wonderfull world ! Без да си много наблюдателен и съобразителен, можеш да се сетиш, какви са тези хора и каква е тази сграда, дори и да си турист. У нас, дори изключително наблюдателният и съобразителен  Бонд – Джеймс Бонд, да премине покрай българския парламент, последната вероятност, която ще допусне е , че това е най-висшия управленски орган в държавата. Ако  мистър Бонд прояви характерната за него смелост и се доближи до тежко въоръжената жандармерия и няколкото кордона полицаи, пазещи сградата, най-вероятно би си помислил, че тук се съхранява златния резерв на държавата, а наоколо дебне бандата на Оушън. Ако, някой разсее заблудата му, че това е българския Форд Нокс, Джеймс вероятно би се спрял на хипотезата, че в тази сграда се охраняват особено опасни престъпници. Тук би трябвало да му признаем известна прозорливост и анализаторски способности, защото, по един, неподозиран от него начин, това  предположение  e неоспорима истина . Като изсключим обстоятелството, че в случая, опасните престъпници са охранявани не за да не излязат, а за да не влезе работодателя им при тях. Джеймс, дори и не подозира, какъв късметлия е, че него също няма да го пуснат вътре. Прочутият с елегантността си и безупречен вкус към облеклото поданик на кралицата, би получил културен шок при вида на трудещите се в заседателната зала. Любимите бели хавлиени чорапи на някои от тях и вратовръзките им, тип „къс меч у древните перси”,  биха подложили прословутото му самообладание на жестоко изпитание. Но,  дори и каленият английски шпионин би се стреснал и пребледнял, при вида на съществото, седящо на председателското място, на чийто грим и два пръста мазилка по лицето, биха завидели и членовете на групата  „Кис”.

     Едно време, където и да се намираш по света, като кажеш „България” и всички почват да се хилят и викат:„Ааа, Стоичков, мамата, мамата!” Сега, ако си в Австрия и кажеш, че си българин, местните кимат съчувствено и викат : „ Ах, яаа – Моника Йосифова , Хохегер, измамата, измамата !”  В Германия и Франция пък, напоследък ни знаят, като държавата на Пеевски и Мамата. Кофти.  Каква популярност е това ?! Никаква. Тънем си в провинциална неизвестност. Обаче, надежда има. Рано или късно,  баш патриотът ще изхвърли някой европейски дипломат от самолета, по време на полет и тогава за нас ще се говори, докато свят светува. Особено, ако баш патриотът им излезе с версията, че дипломата се е метнал сам, с подлото намерение да нацвъка доброто му име и да саботира борбата му с колониализма.

    Ето такива простотии изпълват ежедненевието ни и ни причиняват главоболие. Заради тях ми се иска, еволюцията да ни беше измайсторила още един орган, с функция „remove and delete junk files”. Понеже такава опция няма, ще си пусна „Влюбеният Шекспир”, да поизплакна съзнанието. Не, че е кой знае колко добър филм, ама е с  любимата ми актриса....ъъъ,тази русата,  как и беше името ?!    

                                                                                                         

                                                                                                     

   

 

 

 

Христос воскресе!

Во истина воскресе !

Корелацията между козе сирене и "Гаргантюа и Пантагрюел", ме навежда на мисълта , че сте говорили за "грюер".
Предполагам, че след споменаването на "рокфор", дълго си се мъчил да си спомниш, кой по дявалите беше този Шарл.
Аз пък доста се чудя като ми хвалят глупостите тук в блога как беше оня....разум потсдамки ли беше?

Айде, не сме забравили, че си паметлив. И съм сигурен, че си бил в Ротердам.Там има паметник на тоя "Оргазъм Ротердамски" :). На него пише : "Viro omnibus modis maximo". Е на това му викам хвалба !

ня времето там кацаха българските самолети и брадатите холандски гранични полицаи гонеха зад жълтата емигрантска линия, даже такива като мен със служебни паспорти.:-))0

Бе в Ротердам висях главно при проститутките около пристанището, де разум за Еразъм?

МНОгоо Филми из Главата Ти, бее ...
пуста Кама Сутра ...за теб....
сутрин ..следобяд и вечер ...
ще забравиш и всичките пароли ..;)