wish you were here :: историята от първа ръка

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.02.2012 21:25 - историята от първа ръка

Прочетен: 1502 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 31.10.2012 20:55

Глава първа
                      Машина на времето

    Тази сутрин, 17 февруари 2012 , бях тръгнал на сутрешното ,традиционно кафе с приятели, газех дълбокия сняг и си мислех колко ми се иска да се махна някъде далеко от проклетата зима.Опитвах се да си спомня времето на моята младост, когато чаках снега с нетърпение, заради ските и най - вече заради прилепналия скиорски клин, с който впечатлявах девойките . Интересно, мислех си, уж съм историк, а май не мога да си спомня нищо друго от 1984 година ! Почти бях стигнал до кафенето , което между нас наричахме „Сборния пункт” , когато чух някой да ме вика. Обърнах се и видях Димчо, момчето от заложната къща, съученик и приятел на дъщеря ми.

-Господин Кръстев, елате да ви покажа нещо интересно - заговорнически прошепва той, оглеждайки се, като агент под прикритие. Димчо ме беше уредил преди време с много хубав телефон , почти без пари, та го последвах без колебание.
-Ето, вижте, това само на вас ще ви свърши работа - подава ми той нещо приличащо на портативна електронна игра от времето на „Тетрис”.

-Диме -позасмивам се аз - то вярно, годините си вървят, ама още не съм се вдетенил, та да цъкам игрички.

-Не, господин Кръстев, това не е игра, това е календар на българската история, специално за вас го взех. Преди месец го заложи един старец , май беше малко луд – питах го колко пари иска, а той вика : – " Колкото дадеш, само го вземи. Каквото искаш да знаеш за историята -достатъчно е да напишеш   датата и годината и всичко научаваш, хем самата истина, от първа ръка."
-Така каза старчето и като взе десетте лева, които му дадох, направо избяга от магазина !

-Абе от първа ръка, то всички пишат историята уж все от първа ръка, пък после се оказва, че много ръце са бъркали в нея, обаче ако е някакъв справочник ще ми е от полза, колко му искаш ?

-Как колко - примигва Димчо - десет лева, от вас ли ще печеля, господин Кръстев?!
Димето е свестен момък, хем го харесвам за зет, хем малко ми е жал за него, ако стане, щото щерчето е бетер майка си, ама то е Божа работа, има си очи, да гледа. То и аз на времето уж гледах...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
В кафенето аверите вече са отпили по няколко глътки кафе и Божо, като ме вижда подвиква:

-Хайде, бе , Мани, ела да видиш каква промоция е измислил Рошко.

Докато се здрависам и с Джери и Гочето, Рошко, бармана ми носи моето късо кафенце. Ама гледам – този път маалко по длъчко го пуснал. Поглеждам го въпросително, а той се смее: – пий, пий, - вика, - пак си е късо, ама има подобрител.
Отпивам първа глътка и безпогрешно откривам аромата на „Бейлис”, къмто петнадесетина грама, после се обръщам към очакващия оценка барман:

-Това е кафето, Роше, вече само такова ще пием, браво !”

Отпивам още една глътка и се заслушвам в спора, който Джери и Гочето са подхванали. Ние и четиримата сме изкушени от историята, кой професионално, кой любителски, та споровете ни все едни и същи –исторически.

... Няма нищо антифашистко в Соболевата акция – разпалено обяснява Джери. – Сталин го е пратил да предложи пакт за фактическо присъединяване на България към Съветския Съюз, в документа си пише – „в черноморските граници на СССР”-, пък и по това време Хитлер и Сталин са били съюзници !

-Ама Соболев идва 1940 година, а договора „Рибентроп –Молотов” е от 25 август 1939 година и идва да ни иска за съюзници, да не сме във фашистката ос ! - не отстъпва Гочето.

-Каква фашистка ос, бе - газира се Джери - нали и Съветския Съюз е в тая ос по това време, та чак до 41- ва година са си дружки и съюзници. На практика Соболев ни кани да се присъединим към Сталин и Хитлер, ама с идеята да ни прилапат като Прибалтийските републики ! Ама когато Богдан Филов точно това прави през месец март на следващата година – присъединява ни към същата тази ос, която впрочем тогава никой не е наричал фашистка, Молотов мрънка, че тяхното виждане за участието на България било по-различно. Мрънка, мрънка, пък му минава.   От 25 август 1939 до 22 юни 1941по различно време към пакта се включват Унгария, Румъния, Словакия , България и заедно с Германия, СССР, Япония и Италия са СЪЮЗНИЦИ, анадънму ?! И, ако искаш да знаеш, към пакта „ Рибентроп – Молотов” е имало и секретно търговско споразумение, Сталин си е бил спонсор на германците във войната им против Франция и Англия ! Имало е и още секретни клаузи, според които Балтика и Балканите попадат в Съветската зона на влияние! То по това време антифашисти не е имало, ти ще ми наричаш тази акция на Димитров и БРП антифашистка ! Чак като Хитлер напада Съветския Съюз, комунистите го намразват отново и обявяват курс към въоръжена борба ! – завършва Джери и ми хвърля победоносен поглед:

-Прав ли съм, колега, че ми дойде до гуша от историци – любители ?!

В този момент аз си спомням за новата си придобивка и я слагам на масата.

-Спокойно, момчета, сега ще ви синхронизирам версиите, я вижте какъв таблет си взех от Димчо.

-Няма начин това да е таблет, много е малко - казва Божо - той отбира от тези техники, - прилича на електронна игра, Димето нещо се е объркал.

- Ето сега, пишем „Рибентроп-Молотов”, „Соболева акция” и слагаме дата, да речем за проба – 28 ноември 1940 година –обяснявам аз. Сега като натисна е това копче и трябва да изпише цялата информация, от първа ръка, така поне Димчо обеща - засмивам се и натискам бутона.

Екрана светва едва, примигва два пъти , но никакви надписи не се появяват. После почва да вибрира в ръката ми и изведнъж блясва с такава ослепителна и нетърпимо силна светлина, че всички затваряме очи и дори ги закриваме с ръце. Завива ми се свят и ми прилошава като след пътуване със стар миришещ на изгорели газове автобус. Дори със затворени и закрити очи продължавам да виждам острата бяла светлина, докато изведнъж потъвам в абсолютна и благодатна тъмнина, толкова черна, колкото не съм и подозирал, че може да бъде.
Отварям очи, но чернилката остава, не виждам абсолютно нищо. Паникьосвам се и закрещявам:

-Какво става, бе хора, ослепях от тази глупост ! Божко, Джери, виждате ли, бе ?!

Никой не ми отговоря, сякаш съм и оглушал, но постепенно тъмнината започва да намалява и дори виждам бледа ивица светлина да се процежда под някаква врата. Като че ли съм в стая без прозорци, във всеки случай не съм в кафенето и компанията ми я няма.
Сигурно съм припаднал и сега халюцинирам ! Това е , какво друго ?! На тоя Димчо ушите му ще отпоря, само да не е инсулт, или инфаркт, ей отидох си от едната глупост, мамка му !
Обаче усещам, че стоя прав, а да стоиш прав с инсулт, или инфаркт, май е невъзможно ! Пробвам да направя една крачка – вървя си ! Избива ме студена пот та чак ме втриса и зъбите ми изтракват - какво става, бе - откачил съм !
Сигурно сме се напили зверски у Божови и са ме сложили да поспя - почвам да се успокоявам,- той Божко има една грозданка – пивка, мека, ама силна – от двеста грама запяваш песни, които не си знаел, че знаеш. - Гочето и вика „серум на истината”! Ама какво правя сам в тази стая и къде са останалите ?! Мамка му, нищо не помня !
     Тръгвам към мижавата, светла ивица на пода и напипвам някаква странно извита дръжка , натискам я , дърпам и вратата се отваря. Озовавам се в полутъмен коридор, от двете му страни има врати боядисани със сива блажна боя, стените и тавана са мръсно жълти, а пода с полуизтрита мозайка.Майко мила, това трябва да е някакво изоставено виетнамско общежитие, как ли съм попаднал тук ?! - чудя се и се запромъквам натам, където ми се струва, че светлината е по-ярка.
    В дъното на коридора някакъв неясен силует помръдва, а отдясно светлината става по – силна , явно там е стълбището водещо надолу .След още няколко крачки       виждам, че на отсрещната стена има голямо правоъгълно огледало с отчупен ъгъл отдолу , покрито с прах и ръждиви петна. Приближавам го и светлината от прозореца на стълбището отдясно изведнъж ме облива целия. Поглеждам образа в огледалото и застивам от ужас !   От напуканото, мръсно огледало ме гледа някакъв абсолютно непознат младеж, на около двадесет и пет години, избягал сякаш от черно бял документален филм за партизанското движение ! Прилича на Вапцаров , това ми хрумва   докато гледам черната му коса сресана назад и облеклото му – черен ученически балтон и някакви торбести черни панталони. Поглеждам себе си и виждам, че и аз съм облечен в същите дрехи и дори успявам да видя, че нося някакви неописуеми обувки, кафяви, тип пионерки ! Поглеждам младежа, той също ме гледа втрещено и със зяпнала уста. Постепенно осъзнавам, че той е и на огледалото и пред него! Но къде, мамка му, съм аз тогава ?!!
   Изведнъж се сещам – а ми да, че сме се напили няма никакво съмнение, пък после съм заспал и сега сънувам !
   Засмивам се облекчено, естествено онзи отсреща също се засмива и изведнъж страшно заприличва на мен от моята младост ! Приближавам се и се вглеждам внимателно – Да ! -същите черни очи, дългите мигли, на които брат ми се присмиваше и наричаше женски, малкия белег на брадичката, спомен от индианските игри с лъкове и стрели , дори косата, макар и никога да не съм я сресвал назад е същата ! Бързо я разрошвам, завъртам я напред и надясно и тогава вече виждам – няма съмнение – Аз съм !
   Всъщност не съм точно аз, не съм този, който до преди малко пиеше кафе с приятели, всичките около петдесетте, а някакво   префасонирано копие на младежа, който бях около 1985 година. Ако не бяха абсурдните дрехи и обувки, бих се заклел, че това съм си точно аз като млад, усещах тялото си леко и силно, а от болките в кръста нямаше и следа.
Колко ли ракия съм изпил, та сънувам такива неща така реалистично, чудя се , докато слизам по стълбището към сутерена.

...следва продължение

Нагоре